И докато на въпроса "какво е цивилизация?" Кенет Кларк отговаря: "Не знам. Не мога да дам и абстрактно определение - все още не.", то речника на чуждите думи предлага следната дефиниция: "Степен от социалното развитие на материалната и духовната култура на определена обществена формация." Така в следващото изложение е направен опит да се разгледат същностните особенности на Индската цивилизация и културата на индоарите.

Генезисът на най-ранният етап на индийската култура е свързан не само с традицията на ведийското общество и култура, но и с постиженията на грандиозната Индска или Харапска цивилизация. До XXв. в индологията господства мнението за сравнително късното възникване на индийската цивилизация: нейното начало се свързва с идването на индоарските племена. Археологическите изследвания в Индостан, извършрни от Д.Р.Сахни и Р.Д.Банерджи дават основание да се счита, че Харапската цивилизация е възникнала много преди в страната да навлязат племената, създатели на "Ригведа".

По ареал на разпространение Индсаката цивилизация се явява една от най-големите в целия древен Изток. Освен самата долина на Инд тя обхваща районите на Пенджаб, Сауращра, Раджахстан; на запад достига до Белуджистан; на изток - Утар-Прадеш; на север до Пенджаб и на юг до Гуджарат, т.е. има протежение около 1600км (З-И) и 1250км (С-Ю).

Дълго време в индологията е съществувало мнение за единството на Индската култура, но сега новите разкопки на археолозите позволяват да бъдат установени както нейните общи черти, така и твърде голямата специфика на отделните зони и конкретни периоди в нейната история. Резултатите от изследванията в Рангпур и Лотхал дават възможност да бъде проследено развитието на тази култура чак до късно-харапския период, който забележимо се различава от епохата на разцвет на Харапа. Не е изключено тези "местни варианти" да отразяват наличието на различни, макар и близки, етнически и културни единици. С нееднакво темпо протича и еволюционния процес на самата Индска цивилизация. Тази до известна степен разнопластовост влияе и върху по-нататъшната и съдба, като отделните компоненти по различно време са се "включвали" в общото наследство, оставено от нея.

Културата, чийто най-ярък компонент е Харапа, възниква на базата на местните традиции на индийския Север и най-близките до него райони, минава в своята еволюция през няколко етапа и съществува в течения на много векове. Учените датират различно началния период на нейната история, но няма съмнение, че ранните слоеве спадат към III хилядолетие пр. Хр. Градските центрове поддържат близки контакти с Месопотамия, Централна и Средна Азия, областите на индийския Юг. Висока степен на развитие достигат занаятите, изобразителното изкуство, появява се писменост.

Основните центрове на Индската цивилизация, разположени по р. Инд, са Харапа и Мохенджо-Даро - това са големи градове, създавани по точно определен план. Главните им улици са широки до 10м. и минават паралелно една на друга. Сградите, строени главно от непечени тухли, се издигат на височина до 2-3 етажа. Освен жилищни постройки, в градовете има и обществени здания - храмове, хамбари за прибиране на зърно…, действа система за водоснабдяване и канализация.

Още едно доказателство в подкрепа на тезата, че Индската цивилизация е излкючително добре развита за времето си, се явява фактът, че най-ранните сведения за познанията на индийците в областта на математиката и астрономията са именно от епохата на Харапа. Тъй като до днес не са запазени математико-исторически текстове от този период, а наличните надписи не са дешифрирани, за равнището на тези познания може да се съди косвено - по запазени предмети на материалната култура.

Предполага се, че по времето на Харапа се използва десетична система - за това свидетелства тясна пластинка от раковина с нанесени в/у нея деления (запазени са само 9) - вероятно парче от измерителен инструмент. По всяка вероятност намерената линийка първоначално е била съставена от отделни части, свързани с метални ивички. Най-вероятно е числата да са били обозначавани с щрихи-резки. Такива резки са били открити в/у каменните пръстени в основите на колоните, които крепят покрива на жилището. Обозначени "цифри" се откриват и в/у различни оръдия и оръжие.

Една от единиците за измерване на дължина е 5,7см. Тя се среща неведнъж при измерването на тухли в зданията на Харапа и Мохенджо-Даро. Страните на тухлите са в съотношение 1:2:4 или 1:3:9 (например 5,7х12,7х26). Като правило непечените тухли са по-големи. Числото (величината) 5,7см. се среща и при височината на стъпалото в стълбата на едно от богатите жилища.

Операциите по пресмятане са се извършвали вероятно с помощта на специални пресмятащи уреди (абак). В Мохенджо-Даро е намерена тухла с три реда издълбани в/у нея правоъгълници, по 4 фигури на ред.

На друга тухла са издълбани 4 реда еднотипни вдлъбнати. Изказано е становище, че те са използвани за игра; има основания, обаче, да се счита, че с тях са извършвани най-прости аритметични действия, като за целта са употребявани камъчета или бобени зърна.

Вече бе споменато, че до наши дни писмеността на индоарите не е дешифрирана, но разкритите неотдавна находки дават възможност да се установи, че обитателите на Харапа са пишели от дясно наляво. Загадката около техния език не е решена окончателно. Повечето изследователи поддържат мнението, че това е един от дравидските езици (или по-точно протодравидски език). Разчитането на тези надписи би било ключ към разгадавеното на множеството загадки от тази епоха, но засега материалната култура и изобразителното изкуство остават главен източник на информация около културата на индоарите.

Тъй като харапските "надписи" още не са разчетени, много от собствено-харапските черти в древноиндийската култура от по-късните епохи доста трудно се поддават на откриване, но определена приемственост може да бъде отбелязана дори при съвременното развитие на познанието. Големи перспективи разкриват трудовете на руски изследователи в/у дешифрирането на писменост с помощта на изчислителна техника. В общия комплекс на тези трудове се включва и проучването на изображения в/у печати и амулети. Учените, възглавявани от проф. Ю. В. Кнорозов, съумяват да отделят серии от "иконографски" сцени, отразяващи митологичните представи на обитателите на Харапа. Съпоставянето на отделни мотиви и сюжетни "блокове" с по-късни сведения, фиксирани също така в текстове и паметници на изобразителното изкуство, даде възможност да се стигне до извода, че протоиндийските митологични и космографични представи и съответстващата им иконографска система, макар и в променен вид, са се влели в по-късните религиозни учения, на първо място в индоизма, а така също и в будизма и джайнизма.

Върху много печати са възпроизведени сцени на жертвоприношения за боговете, свещени животни и растения, свързани с празнични и ритуални церемонии. Донаторите държат в ръце ритуални съдове, а понякога застават коленопоклонно пред седналите на трон жрец, владетел или "слязло от небесата" божество. В/у един от печатите е изобразен олтар.

В Калибанган, в южната част на крепостта, индийски археолози откриват платформи от непечени тухли, в/у които се намирали олтари. Пак там са намерени съдове с остатък от пепел и теракотни изделия, служили като култов дар за божеството. Ритуалното предназначение на самите съоръжения не предизвиква съмнение. По всяка вероятност там са извършвани не индивидуални обреди, а пищни церемонии с участие на жреци.

Изследователите на Индската култура считат, че някои сгради в главните центрове по р. Инд са имали главно сакрално предназначение. Както предполага М.Уилър , "серията от постройки" на изток от крепостта в Мохенджо-Даро е част от храмов комплекс (в едно от помещенията експедицията на Дж.Маршал е намерила стеатитов бюст на "брадат мъж" - "жрец", както го наричат условно в научната литература). Като се съди по материалите из областта на лингвистиката, археологията и литературните паметници, извършването на религиозно обреди при индоарите през началния период на тяхното заселване в Индия, не е свързано с издигане на големи олтари и храмови комплекси; такива са почнали да създават през следведийската епоха и особено през периода на формиране на индоизма, което може да се обясни с влиянието на местните предарийски вярвания.

Вниманието на учените бива привличано дълго време от изобразения в/у печати т.нар. рогат бог, седнал на трон или на земята. Позата му е своеобразна - краката са сякаш притиснати до тялото, петите се допират една о друга - типична йогистка "асана". На главата на божеството има два рога, м/у тях дърво; заобикалят божеството тигър, носорог, слон и индийски бик зебу. В/у един от печатите, край главата има две издатини, които според Дж.Маршал са още две лица на този прото-Шива. Знае се, че в индоизма Шива често се явява в образа на Пашупати - покровител на добитъка, властелин на природата - и се изобразява с три лица. Почитат го и като предводител на йогините. Сходството м/у "рогатия бог" и индуския Шива е толкова съществено, че едва ли е възможно да се отрича каквото и да било влияние от страна на "харапския прототип".

Според твърдението на редица индийски учени, влиянието на харапската и изобщо на предарийската традиция е намерило израз и в това, че сред индоарите се появява практика да изобразяват боговете в "човешки облик", появява се и целия кръг от представи, свързани с аскетизма. При индоарите (както и при индоиранците). Ако се съди по най-древните текстове и данни на лингвистиката, липсва аскетичната практика, която има явно местни корени (йогистката поза на прото-Шива е едно от доказателствата за съществуването на такава практика в епохата на Харапа).

Вероятно от протоиндийската цивилизация водят началото си и такива, разпространили се по-късно култове, като този към майката-богиня, развил се отделно в индоизма във вид на преклонение пред главните богини, почитане на змии, на свещени растения (например дървото Ашватхи, извънредно популярно и в будизма) и животни. Съществува предположение, че носорогът, срещан много често в/у харапските печати, би могъл да бъде прототип на еднорогия Вишну-глиган - аватара на главния бог на вишнуизма. Един от най-известните индийски религоведи и санскритолози Р.Н.Дандекар открива в харапската религия източниците на индоизма и я характеризира като "протоиндуизъм".

И все пак в научната литература остава спорен въпроса за въздействието на Харапа в/у по-нататъшното развитие на Древна Индия. Трабва да се имат предвид в такъв случай материалите от областта на археологията и данните на лингвистиката в полза на схващането, че "неарийските черти", които проличават при изследване на санскритската литература, са твърде значителни. Харапско влияние се забелязва и в изобразителното изкуство от по-късните периоди и едва ли има основание за съмнение, че в общия синтез на индоарийски и предарийски елементи приносът на тази култура е твърде осезаем. Факт е, че в/у по-голямата част от територията на Индската цивилизация, например в централната зона - в Синд, засега не е фиксирано пряко взаимодействие на носителите на тази цивилизация със създателите на "културата на сивата рисувана керамика", отъждествявани от повечето учени с индоариите от ведийската епоха; но в източната периферия (Пенджаб и Хариана), както показват най-новите археологически изследвания, се наблюдава непосредствена смяна на тези култури още през първоначалния период на пребиваване в страната на индоариите. Установявайки контакт с местното население, ранноведийските племена не са могли да избегнат неговото влияние. Разкопките в Хариана показват, че там пластовете на "културата на сивата рисувана керамика" се разполагат в/у пластовете на къснохарапската култура, като при това носители на тази култура са обитавали дадения район известно време и след идването на индоарите.

Къснохарапските традиции, извънредно устойчиви в енеолитните култури на Централна Индия, Сауращра, Катхиаварския п-в, до голяма степен са се запазили в този регион чак до появата на късноведийските племена. През този период бурно протичащия процес на асимилация стига вече до такъв стадий, че е допустимо да се говори за единна културна традиция на различните етнични компоненти в Северна Индия. Според материали от археологията, харапци са се преселвали в различни посоки - придвижвали са се към Централна Индия, Декан, на изток, при което оказват доста силно влияние в/у местните култури.

През първия период на своето пребиваване в страната индоарите не строят големи съоръжения - техният начин на живот бива съвсем различен, докато за Харапа монументалната архитектура е много характерна и по всяка вероятност строителните похвати, използвани при създаването на градски селища в долината на Ганг, се оформят и под влияние на тези древни традиции. Изследователите считат, че Харапа е оказала влияние и в/у самия процес на "вторична" урбанизация, сякаш възродил се отново след много столетия, вече при други исторически условия.

Един от най-сложните проблеми, засягащи историята на Индската цивилизация, е проблемът за нейната "гибел", макар че би било по-правилно да се говори за запустяване на главните центрове по Инд, тъй като в другите райони на тази цивилизация селищата дълго време са съществували. Според традиционното схващане, залезът на тази култура е предизвикан непосредствено от "арийското нашествие", от идването в страната на индоарийските племена. Но новите разкопки убедително доказват, че "процесът на залез" се разпростира по време и в различни региони протича различно. Не е изключено няколко фактора да са довели до отслабване на градските центрове (периферията е усетила по-слабо тяхното въздействие). Учените споменават например за климатичните условия - осоляване на почвата, наводнения, тектонични трусове, но едва ли тези явления са могли да бъдат решаващи за съдбата на цялата огромна цивилизация. Трябва да се отбележи друго: през късния период на Харапската култура, в главните центрове по Инд, се забелязват сериозни промени, както в градостроителството, така и в материалната култура - влошава се качеството на керамиката, обществените постройки биват изоставяни. Запада търговията, особено външната. Очевидно всичко това е отражение на сериозна вътрешна криза.

Ако се съди по ракопките, през това "смутно" и трудно време в индските градове започват на малки разпокъсани групи да проникват чуждоземци - преселници от земите на Белуджистан. За това свидетелстват материали от археологията и палеонтологията. Възможно е пришълците да са довели докрай упадъка на отделни големи градове (например Харапа и Мохенджо-Даро), но е малко вероятно те да са оказали съществено влияние в/у съдбата на болшинството селища. Защото запустяване на селища е наблюдавано и в Сауращра и на Катхиаварския п-в, макар там това да не е било свързано с идването на чуждоземци. Данните от радиовъглеродния анализ, извършен при разкопките в Рангпур и Лотхал - важен център на морската търговия - още през XIX в.пр.Хр. свидетелстват, че този упадък се е засилил особено много през XVIII-XVII в.пр.Хр., когато прекъсват непосредствените контакти с градовете по р.Инд.

Дълго време в индоложката наука господства теорията на М.Уилър, според която описваните в химните на "Ригведа" войни и битки биват предизвикани от натиска на ариите в/у харапските градове, натиск, завършващ с унищожаването на самата Индска цивилизация. Изхождайки от тази предпоставка учените са склонни да причисляват към арийските всякакви нехарапски елементи, срещани в късните слоеве на Харапа, Мохенджо-Даро и Чанху- Даро.

Материалите от областта на лингвистиката, литературните паметници и археологията дават възможност създателите на "Ригведа" да бъдат локализирани в Пенджаб и тяхното идване там да бъде датирано към края на II хил.пр.Хр. Така м/у това събитие и упадъка на главните центрове по Инд (XIX-XVII в.пр.Хр.) съществува значително прекъсване във времето. Само през последните години в Пенджаб и Хариана са открити няколко селища, в които къснохарапската култура е "доживяла" идването на ведийските племена. Тези сензационни материали поставят по съвсем нов начин въпроса за взаимоотношенията на индоарите с местните субстрати. Същевременно продължителното съществуване на късно- и следхарапските селища извън зоната на заселване на индоарите говори за други пътища на влияние на харапски традиции в/у духовната и материалната култура на народите от Северна Индия.

Изтъкнатият ведийски археолог Х.Д.Санхалия свързва с ариите следхарапската култура на Централна Индия и Северен Декан. Но два аргумента представени против тази хипотеза, доказват нейната погрешност. Изследваната от Х.Д.Санхалия култура е земеделска, а в "Ригведа" е изобразено общество, чието стопанство се базира до голяма степен на скотовъдството. Освен това се наблюдава "хронологична несъгласуваност". "Халколитната култура на Централна Индия" (термин на Санхалия) се датира от средата на второто хилядолетие пр.Хр., докато ариите, както е установено не са стигнали по-далеч от Пенджаб. Липсват също така данни за някаква връзка на тази култура с първоначалната зона на заселването им в Индия. Затова едва ли е допустимо да се предполага, че ранноведийските племена през този период вече са могли да стигнат до огнищата на халколитна култура, в чийто ареал влиза и Северен Декан. Следователно нито един от многобройните опити да бъдат открити следи на индоарии в основните центрове на Индската цивилизация и да се обясни нейният "велик упадък" с тяхното нахлуване не се увенчава с успех.